Абстакт - Низ на реалността

Музиката е на MNMusic, а ето го и текста:

В тъмнината зареян, със зеници черни, разширени,
сякаш с фуния поглъщат постепенно тъмна ефимерност,
рефлектираща вътрешна разяреност.
Кой ще победи накрая – умът или сърцето?
Интуицията показва ми едно, разумът – второ,
а чувствата – друго, безмилостно дърпат ме
докато на късове не се разпръсна.
Само аз и сянката ми сме навън
в умерения среднощен ръмеж,
но отражението в разновидните локви
е на само единия от двама ни.
Всяка капка е пълна с естетика,
всички те са примирени, мирно падащи.
Заедно, малките прозрачни воини убиват тишината
с друга по-величествена, чийто шум
ушите ни са избрали да игнорират,
както този от собствените ни сърдечни тактове,
тоест природа – еквивалент – сърце,
а ние безмилостно газим я с трактори.
Ако бях на нейно място бих се обърнал
и изтръгнал сърцата ни с ноктите на адски харпии
и бих използвал тези органи вместо перца на арфи,
за да изсвиря най-проницателните тонове.
И както художниците често имат боя по себе си и дрехите си,
така и поетите се оцапват със страничните мисли на преходите си.
Налагат едно, доказвайки друго, порицани от на Темида кантара,
но накрая пак перла прибавят към низа на реалността.
Низ на реалността,
от който близки спомени бавно се отронват,
а далечни такива веднага ги догонват,
но за какво са те изобщо, дали да ги гоня,
или да ги оставя да ми ги отвлекат като една Персефона
в някое подземно царство?
Низът на реалността е едно проклето богатство.
Проклето, защото те преследва вовеки приживе,
богатство, защото представлява човешко изобилие.
Накацали бяло-черни като лястовици по жиците,
обикалят те спомени-птици в траектория на ореол,
докато най-накрая не ги прогони сокол,
сив, разтворил криле – това е соколът – време,
който те преследва и колкото и да бягаш от реалността,
тя все ще те догонва, докато не те облагороди
или чрез смърт не те тръшне и напомни
за съществуването си в някой друг живот,
на някой нов низ, стъпка 1.....
И както художниците често имат боя по себе си и дрехите си,
така и поетите се оцапват със страничните мисли на преходите си.
Налагат едно, доказвайки друго, порицани от на Темида кантара,
но накрая пак перла прибавят към низа на реалността.

Дърпай трака от тук - цък.