NIRA - Небе ЕР РЕВЮ

Публикувано на Октомври 17, 2020 0 коментара

Реалността е сън. И сънят сам по себе си е сън, няма реципрочнот в илюзията. Поне до такива размисли се стига във втория трак от дебютното ЕР на NIRA. Музикално е позната на хората само с един единствен фийт в албума на Novem от ПСМК, но съвсем не случаен. Няколко месеца след този психаделичен музикален експириънс, който беше Мисли, Мъртвия клан продължава да издава активно – 2 късички албума на Atchi x Cactus Erectus и Icaki, а сега и този дебют по периферията на колектива.


Небе не е запис, за който се говори праволинейно, рационално или просто така. Гласът на Ния направи Нибиру най-мистичната, пространна и повличаща песен на Новем, това е нейната овладяна стилистика. Така и тези 5 песни обхващат цялостно една сюреалистична абстрактна атмосфера, в която нейните продължителни и омагьосващи вокали постигат целения ефект на сиренен вик. Трудно е да се определи за какво точно са тези по-малко от 20 минути, по-лесно бих описал какво не са. Защото това е малка колекция, побираща гъмжащо ято от въпросителни за живия живот и неговата достоверност.


Слушането на това ЕР изисква една особена настройка, едно дисасоциирано с околния свят състояние на духа, което да не подхожда с дребнава взискателност към всяко взето творческо решение в песните. А поводи за критика има не една или две, но това е от онази страна на огледалото, която все мери, изчислява и смята нещо. Както и това не е събитие, което се отразява или обсъжда по традиционния начин. А и опитите за предаване на емоциите чрез словесни описания не биха породили адекватната представакаквато директното слушане от вас преди това би постигнало.



Първият трак е заглавният – Небе. Много подходящ за интро, въвлича точно както една муза или сирена би те хванала за ръка и повлякла към нейния алтернативен свят на копнежа и/ли на страданието. Чисто лирически Нира приветства слушателя (или може би дори самата себе си, и тя вече едва ли знае) с откриващи реплики „Добре дошла във моя свят, eдин цветен парад“  Излишно е да се споменава, че всяка реплика отнема значително повече секунди, отколкото нормалната ни реч или разяреното lyrical miracle емси биха отделили. Тук обаче ключово е настроението, все пак сме на ръба на времето и на ambient pop жанра, границите са само илюзия и те.


Сън вече поставя големите въпроси, заиграва се театрално с граматическите норми, твърдейки без свян, че ние сме аз, почти по Г. Господинов и неговото така емпатично „Аз сме“. Всичко това докато не засвирят сирените (този път аварийните, не създанията) и Icaki изскочи за кратък върс от мъжката демонична перспектива. Това, което прави този трак отличителен обаче е блуждаещата, но и прихващаща мистика около частите на Нира, бавните прогресии, всички прехвърчащи звуци. Очите милеят вълни, искат да обхванат повече, отколкото могат.

Виж също: Novem - Мисли Албум ревю


Но не и чак до следващия трак, който не може да бъде наречен и изцяло песен и където ще си проличи колко асимилиращи са зрителните органи на героинята. 116/94 е spoken word пасаж, който разказва в интересна форма един сън на Ния, където нищо не се знае било ли е там или не на първо място. Повратен момент в това сюреалистично лутане е появата на предполагаема вещица, чиито очи са „като най–синьото синьо“ (не това на Дивна уви). Тези нейни покваряващи викове, според мен поне, биват озвучавани от моментите, в които идват резките режещи реплики в речта на Ния. Цялото нещо просто обхваща и обгръща в мрак и мистерия, съмнението изчезва в мига на предаването, но причина и подсмисъл зад всичко това едва ли има файда да се търси. Като слушателско преживяване и изработка е дълоко впечатляващо, но на моменти идваа като прекалено театралничене и шикалкавене с тъмния говор. Това от будната страна на нещата, от името на прагматичния ден, който няма особена тежест където и да е тук по траклиста.



Най-близкото до ортодоксална песен и нещо общо с нормална музика, това е следващото четвърто парче – Розов прах. То вкарва малко по-раздвижени, леко Billie Eilish вибрации и разклаща със закачливия припев, а той, не се залъгвайте напразно, също е ужасно dark. Дори детскта невинност и игра пред блока не остава недокосната от булото на паралелното измерение, в което се развива този албум. Поне beat drop-ът идва свежо, ако ви е дошло твърде мистично за небцето досега.


Завършваме огледално протяжно на първия трак и в петия – Вечност. Post rock повлияни китари, рисуващи пейзажи за изгряващи//залязващи слънца във всички топли нюанси, контрастиращи на най-синьото възможно хладно синьо в небето. „Младостта измами ни пак, преплетох се в тоя екстаз“, твърди авторката в текста. Повлияна или не от Младост на ТДК, друг дълбоко хипнотичен трак от тазгодишен албум, и тук тя успява да ни изгуби в бледата си сянка. Китарните прогресии на фона, удрящите барабани, наслагващите се нива, рефренът за нагарчващия въздух, въобще музикално много богат моментум, да не кажа доста повече от другите досегашни мигове.

Виж също: ТДК - Успех Албум ревю


Ето го и то. Небе на NIRA. Вече отново прекрачили прага на реалността и спасили себе си от изгубване в примамливата делюзия като Ди Каприо в Inception, можем да се направим, че сме разбрали всичко и да се надсмеем над малките аматьорски дразнения из траклиста. Ала не знам дали би било полезно на първо място, този албум вече живее отделен собствен живот (или пък е толкова навътре в авторката си, че е непроницаем). Това е едно различно и уникално преживяване, за което не се тръгва с невъоражено ухо и усет към митичната страна на съзнанието. Поредно музикално постижение за Пълна Скръб Мъртъв Клан най-вече в продуцентски аспект и дебют на обещаващо ново име, което тепърва има да овладява стихиите си, за да ги насочва подобаващо. Оценката тук няма такава тежест, вие ще прецените дали тя присъства тук действително, какво лице е взела и дали реално не е 500 други числители и знаменатели в главите на всички читатели.


272b89943a9598f3315cfe9e0a25f97a.png



:силни моменти//слаби моменти:

-Небе
-Сън
-Розов прах
-Вечност


–N/A



Коментари 0