ATILA x WORST - Няма Пълно Щастие АЛБУМ РЕВЮ

Публикувано на Октомври 07, 2020 0 коментара

Години по-късно Atila и Worst вече са не просто работещи заедно рапър и бийтмейкър, даже не и дуо, ами направо група и то от ударните. Това комбо по оста София-Пловдив издаде първия си съвместен албум Ред и хаос през 2018, което от своя страна беляза някои важни промени и у двамата замесени. Освен очебийния прогрес в рапирането и продукцията, сякаш и хората зад тях обърнаха нова страница в кариерите си, особено Атила в сравнение с предишния му проект Осем от далечната 2013.


С прекъсването на тази петгодишна пауза, Орлин Милчев - Атила измени идеалистичния си поучителен образ, който всички познаваха, и заземи лириките си към по-лични и интелектуални теми. Сега неговият сценичен образ се доближава страшно много до човека зад него: този на един модерен мъж в 30-те си, който препуска между занимания, задълежния и интереси с най-точна преценка. За него просто няма отмора по безкрайния път от работата като режисьор през хип-хопа към новата му краста, която много хора намират за най-добрия български подкаст – 2&200. Въпросът е останало ли е поле за истински пълноценно творчество и дали новите песни биха предложили нещо ново и интересно за казване, което слушателят досега не е чул в Ред и хаос, в отделните сингли или в подкаста?



Вторият му с Worst и десетият като цяло албум на Атила идва в едно особено време (за жалост не песента им). Първоначално планиран като EP, насрочено за май месец, но удължен и надяваме се, подобрен, поради спецификите на времето, в което живеем, Няма пълно щастие добива сегашния си финален вид. Идеята за името пък е много отпреди всички песни в него – още с приключването на Ред и хаос Орлин лично сподели в ЦХЗУ 1в1 Подкаст, че следващият му албум ще се казва точно така. Човек на думата си, няма лъжа. Идейната посока на албума изследва концепцията за търсенето на комфорта, ако щете и в баланса между ред и хаоса, за преследването на благото, на утопията и на нейната невъзможност да се осъществи в цялостта си. Що се отнася до тематика и концептуалност, това е едно от най-пунктуалните имена на сцената ни и затова можем да приемем 12-те трака като едно образно есе на автора с всичките прилежащи точки и аргументации.


Увода на това съчинение намираме в първия трак Назначение по служба, където се чуват гледните точки на два радикалнизирани образа – на тихия интелектуалец Орлин и на крайния идеалист Атила. Плавен, първоначално размечтан, а после забързан lo-fi трак, точно като ежедневието ни, в което все така забравяме да живеем, дори и да ни го напомнят. „Малките избори всичко решават“, казва самият автор в края на песента, и очевидно дребното решение това да е въведението на албума сработва идеално. Следват няколко истории, представящи суровата действителност, където щастието е далече от пълно, и акомпанирани от подходящите по-експериментални и синтетични бийтове на Worst. НПЩ (или заглавния трак) разказва надве-натри за срещите между двамата артисти и разговорите, в които прескачат от тема на тема и от интерес на интерес, стигайки до заключението че нито те са машини, нито има пълно щастие.



В Много умен Атила за пореден път показва завидните си умения на сторителър, редейки прецизно върху електронния бийт, звучащ като нещо от триктейповете на Tr1ckmusic. Двете истории са от не толкова завидните младежки години, когато схемите и побоищата са били на дневен ред. На този етап вече покварата и злодеят са наблизо, низостта у човека вече не е само непотвърден слух. Подобни обезкурааващи мантри могат да се чуят и в Поражение с украса – песента излияние на всички съмнения и моментни духовни падения у лирическия герой. Тя представя и недотам хубавата страна на тезата от предния албум за това как умишленият сблъсък с непознатото е единственият ключ към прогреса. Пияният „недостоен“ обаче е срещнал само трудности в това си начинание и съзнава, че все нещо няма да му стигне, за да постигне комфорта, който артистите в България така и не получават на първо място. (авторът лично набляга на тази тема немалко пъти в албума)


И явно защото откровенията в това парче не са достатъчно, следващо по ред - Криле - е може би най-личното в цялата му кариера и със сигурност най-смелото. Масивна и твърде моментна смяна на настроението, която можеше да бъде избегната ако беше поставена към края на траклиста, имайки предвид качеството му да оставя без думи. За загубата на любими хора, за биещата липса, за силата на духа след раздяла, за живота и смъртта – тази песен има от всички тези неща по малко. Трудно се вадят равнодушно обективни послания от такива моменти на честност, пък и Орлин сам си го казва: „Живеем един път – не / Живеем всеки ден.. / веднъж умираме“. Друго няма какво да се добави, освен че бийтът удря яко в сърцето още с първите каси, емоцията е не само в куплетите.



След тази т.нар. първа част, в която разбрахме, че битието ни не е цветя и рози, идва пореден отрязък от 2&200podcast, този път в отделен скит. В него Орлин разказва накратко сюжета на Седмият печат – филм на Ингмар Бергман, в който чумата е покварила света безвъзвратно. Такава апокалиптична картина и описва Секс, храна и ирония – тракът, за който този скит служи като интерлюдия. Кънтящи камбани, разлюлявани от бесните ветрове, неизбежното елеминиране на архаични понятия като етика и морал, зомбирането на обществото – всичко е в догмата на разрухата на новото време. Звучи колкото антиутопично, толкова и реалистично, и докато първото е просто творческа фантазия, то втортото не е случаен ефект – това е албум, правен по време, когато тихите интелектуалци си припомнят "Чумата" на Камю и "Любов по време на холера" на Маркес, а будните активисти задръстват улици, трошат и разграбват без особени задръжки.


Не ги съди е друг пример за чудесен симбиоз между инструментал и лирика и за методичността, с която Атила наслагва флоуа си върху раздвижващите loop-ове на Worst. Първата история разказва за стар християнски свещеник, чиито единствено уверение в неговата праведност е нахлупеното отгоре черно расо, но това отдолу и вербуваният Исус не може да го изкупи. Вторият куплет обаче е истиснки интересният – кино момент, разкадриран в дълбок бял стерилен коридор и трепкащия луминисцент в него. Лекарят в раковото отделение направи всичко, но уви, дори тези брилянтни бибиткания на кардиограмата в ритъм с музиката след beat change-a не могат да спасят малкото онкоболно момиче и неговите изгубени мечти.



Говорейки си за кино, тъкмо идва и Киберпънк – друг дълбоко впечатляващ разказвателен момент. С описателни изрази и подробни пейзажи, подложени върху футуристична synth музика, лирическият герой рисува картини като от филм на Дени Виленюв. Светът там уж е постигнал мечтаната кибер утопия за летящи коли и всеобща свързаност, но пънкът в нея, или своеобразният бунт, вече се асоциира с това да имаш душа и да боравиш с човешки емоции. Хладнината, самотата, безцелното лутане из пазари, претъпкани с интерпланетарни твари, заслепяването от ярките неонови реклами и всички техни съблазни: не е трудно човек да прожектира подобни кадри в главата си, слушайки този трак. Той е тази теза от есето, която разглежда хипотетичния случай, в който постигаме мечтания научен и технологичен възход, но плащаме с цената на човечността си и всичко сетивно. И така докато не заспи завинаги в хибернация и последният индивид, сътворен от чист акт на любов между двама реални човека. В този режим няма лица и личности, има само една безкрайна възможност да си купиш удоволствие в гигабайти.


Бързо връщане към близкото минало с втори скит, този с откъс от стар български филм, който не мога да посоча (чува се гласа на младата Татяна Лолова). И наистина – след отчайващото бъдеще е време да се върнем назад, но не много (ma non troppo), и да разгледаме няколко възможни сценария за няколко далеч не по-цветни живота. В По-лошо Атила изважда стоическите си размисли и се самоуспокоява, пращайки се на фронта на ВСВ, в лагера в Белене по соца, някъде в чужбина веднага след отварянето на границите, в клиниката през пандемия и в някоя африканска колиба. Тук може би е моментът да се похвалят Nowallz и Worst за звуковото оформление. Тези малки избори наистина решават всичко и вмъкват истиснка дълбочина на историите, било то бомбандировки и къртечници или стъпки в болничен коридор. Финалният трак Малко щастие добре обобщава идеята на албума, че гоненето на максималното задоволство е само разхищаване на енергия, но инструменталът идва една идея по-сантиментално и не на място, в сравнение с досегашните настроения, които минават в уводната и аргументативна част.


Та това е то – своеобразното съчинение на Атила и Worst срещу залъгващата корпорация на обещания, но незаслужения покой. Тази индсутрия е коварна и примамва с демагогските си методи, така че единствената алтернатива да не живеем в делюзията ѝ е една здрава доза реализъм. А от тези двамата като цяло какво друго да очкаваш друго освен трезва преценка и ясно претегляне на възможности и средства? Това е колкото добро естествено продължение на темите от досегашните им неща, толкова и здраво стъпил на земята поглед към бъдещето. То, за жалост, не почна да изглежда по-привлекателно след слушането на този албум, но поне даде отговор да не се търси радостта в дребнавите празни концепции, които популизмът се стреми да ни продаде. Живеем в свят, който външно живее все по-добре, но вътрешно започва бавно да губи нюансите си. Добре че поне е такава изпипана до прецизност музика, за да ни напомня за какво живеем всеки ден.


3d986f63ce5fcee5c8fdcadbaf568cbb.png



Силни моменти:

-Назначение по служба
-Криле
-Секс, храна и ирония
-Не ги съди
-Киберпънк
-По-лошо

Слаби моменти:

-Малко щастие






Коментари 0