ТАХОМА - ПЪКЪЛ ALBUM REVIEW

Публикувано на Септември 04, 2020 0 коментара

За все още тесния кръг от хора, които следят Тахома изкъсо, едва ли е под съмнение какъв потенциал крие човекът зад това име. Винаги на място, винаги със сериозни амбиции от подвид „аз тепърва започвам“ и винаги в дебнене на дявола, който се крие някъде измежду детайлите. По тази причина и за трите години, откакто е активно на сцената, не изкравал нищо по-обемно, просто защото файда няма от непремерени ходове. Е, след не едно и две отлагания, вече имаме повод да си говорим за Ясен Таха и неговият албумен дебют, озаглавен Пъкъл, който се занимава както с детайлите, така и с дявола в тях. 


Вечността до пристигането му беше разточителна, но идеята за него въобще не беше мъглява дори в началото. Преди точно година Тахома разясни и предпостави концепцията за евентуалния си проект в ефира на ЦХЗУ 1v1 Podcast. Там той разкри, че това, което сега е албумът ПЪКЪЛ, е (разхлабено) базиран на небезизвестната средновековна творба на Данте Алигиери – Божествена комедия. В тази уникално смела за времето си поема, авторът предприема пътуване в три етапа – от Ада през Чистилището до Рая. Но в случай, че сте игнорантни атеисти, които отдавна са отрекли всичко свързано с Божието дело, не се притеснявайте – Тахома е адаптирал неговата интерпретация за българската рап действителност. Е, не съвсем. Голяма част от причините този иначе избистрен албум да се забави (освен вече-знаете-какво) беше промоционалната кампания, за която главният герой специално сформира лайв бандата Da Homies. (От личен опит мога да споделя, че правят неповторимо шоу и собственоръчно бих им уредил участие в Tiny Desk Concert, както и пледирам за жива версия на албума с цялата група) Друг с основен принос за начина, по който звучи записът, е продуцентът Камен Колев от триото Ф4, които на практика вземат Тахома в колектива си. В общи линии, сериозни приготовления и биеща на очи отдаденост за не особено лесен за направа албум. Темата за правоверното и за грешното не е чужда на скорошната ни памет за родния хип-хоп. Двата побратимени албума на Жлъч, дебюта на Novem и соло изявата на Марсо също до една степен се отдават на плътските удоволствия и изследват демоничното у човека, така че с какво може да допринесе Тахома? Може ли крайният резултат да се размине с очакванията? 





Разглеждайки албума вече в съществения си вид, добиваме немалко впечатления. Първо, визията на цялото нещо, включително и във видеото на водещия сингъл Пъкъл, е издържана на също толкова професионално ниво, на което е и звученето. То разбира се, е интензивно и изпълнено с есенция от начало до край, че на човек би му трябвало почивка след всяка песен, за да си отдъхне. И за това се е погрижил авторът – в промеждутъците между всяко парче е поместен по един скит, които също не са безцелни. Шестте кратки аудио откъса оформят странична история в типичните за Данте тристишия, в която клета жена търси любимия си в рая, но накрая го намира там, където малцина се осмеляват да стъпят. Символиката, естествено е задействана на висока мощност и това е една от многото хитри игрички на Тахома: ако махнем скитовете, които се слушат по желание след първия път, траковете са 7 на брой – божественото число, както и броят смъртни грехове. Със скитовете обаче траклистът набъбва на 13 – фаталния номер, често свързван с демоничните сили и антихриста.


Самите песни от своя страна също предприемат пътуване по обратните стъпки на Данте. Главният герой и повествовател на този малко над половин час ни превежда от царството небесно до пъкления плам с лекота, финес и много остроумни шеги. Всичко започва от интрото Небесни пасбища, където се рисува картина за перфектната утопия. Сладникава приказка за свят, в който войната по пътищата е само с блъскащи колички, а възглавницата е хладна и от двете страни; точно като за плавно въвеждане към социално отговорната насоченост в текстовете на г-н Таха. Логично, с минаването към все по-сурова атмосфера и звукът се изменя постепенно към по-тежък. В Суета, вече напуснали идилията на фалшивия рай си пробиваме път към реалността, където всичко е просто... суетня. Тахома още го играе романтик и нежен играч, но мечтите не винаги се покриват с действителността и така възлюбената бързо става вестителка на каприза и еснафщината. Вече приели това за неизбежната истина, започваме да празнуваме лошите си черти и да се покваряваме с „Нека бъде грях!“ Да, парче, което на живо звучеше доста по-експлозивно, но и в студиен вариант впечатлява с брилянтна игра на думи и изчистено рапиране („само Господ може да те съди ли? / Приготви рушвет – Господ е българин“)




Вече преминали през чистилището и окончателно оставили празните идеали пред вратата, оттук насетне покварата не е въпрос на покаяние за нас. В централния четвърти трак Луксът да чакаш единствената умисъл на препускащия в нощта Тахома е да опожари всичко по пътя си. В този негов малък заканващ се епос, напомнящ за Авантаж на Григовор / Гена, се изразяват всичката увереност и намерения, които младият артист има за себе си. Може би единственият грях на този трак е, че инструменталът не е смесен достатъчно силно и вокалите леко засенчват всяка малка магия и музикален похват, които се случват на фон. Така или иначе, компромисът тук не е немислим, защото това е един от най-ярките поводи за гордост, които Тахома има в каталога си досега. Като говорим за гордост, увереност и черното було на порочната нощ, съвсем като по график пристига и mosh pit бенгъра Jonestown. В него рапърът проявява демоничното си алтер-его, сипещо хапещи арогантни и самохвални рими за своята блестяща хип-хоп кариера. Залитането към тежкия и безпощаден звук просто беше неизбежно.

Виж също: Ф4 - Спогодба Албум ревю


И в случай, че това не е било достатъчно да се убедите в способностите на Тахома като рапър и продуцент, а сте се отчаяли, че остават само 2 трака до края, идва Човешката комедия. Тук Ясен и Камен окончателно прегръщат идеята за епична и по-грандиозна от живота рок оперна композиция в 7 минути, два beat switch-a и най-малко 10 пъти от „По дяволите, Яска, няма ли да се спреш най-накрая?!!“ Начало, напомнящо за This is America на Childish Gambino – веселка асансьорна музичка, готино рапче, докато не гръмват първите пушки. Оттам настъпва същинска вакханалия като в нощен клуб в Златоград – постоянен съспенс, плашещи прииждащи мрачни звуци, градация на напрежение, разврат, надписи с червило по огледала – прекалено красиво е, за да е истина. Смяна на бийта, повествователят, вече от името на Дявола, разкоства имагинарния си опонент и неговата (уж) крайна нужда от опиати, разврат и апатия, за да запълни празнините си. Нов bridge, нова смяна към третата част, която наподобява нещо от скромния каталог на Луната. Концепцията за Сатана и Бог вече е отхвърлена, път се дава на острите пънчлайнове и припева-тип Daft Punk. Гангстерският ад на Coolio и Данте явно не е бил толкова лош. Как да не си умира човек да живее в такъв безпардонен гуляй на похотта, се питаме всички, стигнали толкова далеч в пътешествието.



Уви, това не е каквото представлява адът на Тахома в най-суровия си вид. Не е и традиционната идея, заложена в съмнителни канони отпреди столетия. В последното заглавно парче Пъкъл, героят не обрисува нищо повече от живия живот и суровата реалност около нас. Защото какво може да е по-голям ад за нас от midroll реклами на храна за вкъщи без право на skip и онази „мебел от ИКЕА, дето постоянно фраскаш кутрето си във нея“? А и защото сама по себе си утопията е антипод на реалността и на земното, не на антиутопията. Затова и първата песен звучи толкова нелепо – тя е всичко друго, но не и заобикалящият ни биотоп. В последната обаче обитателите сами са си виновни, ако са довели положението до адски дискомфорт.


Общо взето така преминава анти-библейската одисея на Тахома. Тя е изпълнена с достойна за възхищение прецизност, възклицателни рап умения, значително надскачащи всичко негово досега, и по дяволите, много музикален талант! Това не е младежки порив на богихулство или демонстрация на сектантски уклони, не. Това е, буквално и преносно, божествената комедия, сакралната ирония и ядрената зима на нашето недоволство, която бележи ново върхово постижение за българската музика. Изпълнена от кора до кора с поп- и общокултурни референции на всякакви теми, безпрецедентна в структурирането на песните си, канализираща толкова полезни съвременни и не само влияния. ПЪКЪЛ е изпипан по конец като албум на Кендрик и наситен като такъв на RTJ. Усилията кански доведоха до своя заслужен резултат. Непосилно е да се посочат слаби страни в този албум и то защото вече са били отстранени собственоръчно от авторите му преди това. Наистина отлична работа, която в никакъв случай не е за изпускане – изживейте момента, докато Пъкленият Плам още гори силно през тази така знаменита за музиката и за живота година.



cf1a3cd309df17fe097e1b4ce1feb95b.png


Коментари 0